СПОМЕН ЗА БАЙЧО ПАНЕВ
Проф. д-р Стефка Наумова,
Институт за държавата и правото при БАН
Трудно ми е да говоря за Байчо Панев в минало време... И днес (24 ноември 2014 г.), като идвах на семинара, си мислех: “С Байчо днес ще обсъдим....”. И внезапно нещо ме стиска за гърлото... Просто Него го няма и днес няма да обсъждам с Него нищо.
Професор Байчо Панев е толкова голям и ярък, че каквото и да се каже за него, то просто бледнее пред истинския му образ на човек, на учен, на приятел.
Запознанството ни беше свързано с едно от първите крупни изследвания в областта на социологията на правото – „Общественото мнение за наказателния закон”. Проф. Панев беше оперативния ръководител на емпиричното изследване и беше много ангажиран с него. Не беше лесно – трябваше да правим анкети и интервюта както на граждани-неюристи, така и на специалисти по наказателно право. Когато изследването приключи, подготвихме голяма монография, която и днес се цитира като първо по рода си изследване.
Байчо Панев беше един от първите, които в онези времена се заеха с нелеката задача да изследват корупцията – явление сложно, трудно за научен анализ и опасно за управляващите. Но Байчо не се страхуваше да казва истините, колкото и нелицеприятни да са те. Учен от класа, задълбочен, отговорен, взискателен към себе си и към другите. Творчеството му е огромно и ще остане за поколенията.
И нещо интересно – на пръв поглед този строг, рядко усмихващ се човек носеше в себе си душата на поет – често в сбирките на Съюза на юристите, посветени на пишещите братя от Темида той споделяше своите виждания по новоизлезли книги, сам печаташе в литературния сборник “Темида”. Езикът му беше наситен с богатството на емоционалния изказ, с прецизността на истинската литература. Срещахме се и по повод на честванията на годишнини от обесването на Васил Левски – темата за големия гражданин на света – Левски го вълнуваше не по-малко от темите на забързаното ни и объркано ежедневие.
Не вярвахме, че такъв бодър по дух човек ще си отиде от този свят... Но нали смъртта е част от живота.
И ето, все ми се струва, че вратата ще се отвори и ..... оттам ще влезеш ти – с онази респектираща осанка на човек, забързан към нещо, до което само светлите умове се докосват.
Сбогом, Байчо, сбогом, уважаеми Професоре, сбогом, Приятелю!